Историята на Мая

Следяхме новините по международните канали BBC News, CNN и DW още когато се появиха предупрежденията от страна на Америка, че ще избухне война. Никой не вярваше и когато това наистина се случи, просто беше сюрреалистично. Свикнали сме войните да са надалеч в региони, които винаги са били размирни. Но беше абсолютен шок, че бомбите падаха върху цивилно население, в жилищни райони и това се случваше с хора с подобно на нашето мислене и съвременни ценности, близо до нас.

Когато бежанците достигнаха България, искахме да сме съпричастни, да се опитаме поне малко да облекчим тежката ситуация, в която се намират. И някак ни беше срам, че е възможно това да се случи.

На 28 февруари дойдоха Дана и Остап. Наскоро оженили се, и двамата на по 22 - 23 години, те дойдоха само с едни ранички на гърба си. И двамата са IT специалисти и работеха дистанционно от един свободен апартамент, който родителите ми им предоставиха безвъзмездно за 3 седмици.

Напазарувахме първия ден, сложихме чисти чаршафи и само им се извинихме, че апартамента преди това не беше обитаван дълго време. Дадохме им време малко да се осъзнаят къде се намират и след това започнахме да излизаме заедно на вечеря и се разходихме из София, бяха и чести гости у нас. Изключително умни и възпитани млади хора, беше удоволствие да общуваме с тях. Те през цялото време бяха измъчвани от угризения, че не са в родината си. Бяха си активирали на телефоните сирени и винаги, когато в родния им град имаше сирени и те от съпричастност бяха нащрек. След трите седмици решиха да се приберат в Лвьов, беше в период на затишие и градът не беше засегнат от бомбардировките.

В началото на март, в дома, в който живея с децата си, дойдоха Ирина с двете си деца Лев (8 месеца) и Влада ( 2 г). Майката идваше с децата от Одеса, беше прекарала няколко нощи в курорт до Варна и от София имаше автобусни билети за Полша. Трябваше да остане само една нощ, но като я изпратихме на автогарата в автобуса отказаха да я качат, защото децата нямаха международни паспорти, а само актове за раждане.

Върнахме се всички отново у дома и изкарахме още десетина дни заедно. Вписаха децата в международния паспорт на майката.

В компанията на брат ми събраха пари за самолетен билет до Полша и още 1000 евро за джобни пари и ги качихме на самолета. Отиваха при свои познати в Полша. Много приятели идваха в къщи и им подариха ботушки за децата, нов голям куфар, дрешки, пари и тн...ПО мои наблюдения, много хора, дори такива които не тръбяха по социалните медии, съчувстваха на украинските бежанци и искаха да им помогнат по всевъзможни начини.

Третата история е на Марина. Тя е на 23 години и остана да живее под наем в апартамента на родителите ми на символична цена. Тя е релокирана в българския клон на компанията, в която работи. До ден днешен е тук, учи български, харесва България и иска да остане завинаги.

За мен и децата ми това беше изключително преживяване. Докоснахме се до болката на тези хора и пораснахме. За децата ми това беше добър пример как трябва да се постъпва в подобни ситуации. Те си дадоха детската стая на Ирина, Лев и Влада за 10 дни и спаха на дивана в хола без да се оплачат от това.

За мен беше изключително полезно да се извися над дребните си работни проблеми и да видя колко гордост и самочувствие носят украинските жени, колко са борбени и силни.

С всички тези хора поддържаме връзка и се надяваме да се видим отново, когато всичко свърши. Надявам се да не загубят съпрузите, бащите, братята си и близките си в остатъка от тази безумна война...